Дъщеря ми носи бяла рокля. Изглежда като булчинска. Ляга на края на морето. Вика към мен. Не мога да разбера какво казва. Плажът се изпразва, навън се стъмва. Гласът ѝ ехти по-дълбоко. Все още не мога да разбера какво иска. Три чайки летят над водата, размахват криле близо до брега. Опитвам се да тръгна към нея. Братът на Елени ме хваща за ръката. Стиска ме. Крещя му да ме пусне. Гледа ме в очите и се смее, стиска дръжката на ножа. Гласът на дъщеря ми продължава да се чува, този път изкривен – сякаш се изплъзва от развален високоговорител. Гледам морето, не мога да я намеря. Тъмнината е гъста. В черното на очите ми се отразява блясъкът на острието, отдръпвам глава, за да го избегна. От замаха на ножа въздухът се разкъсва на две. Бута го, падаме на земята. Борим се. Чайките летят до мен. Клюновете им нападат ръката, която държи ножа. Дъщеря ми крещи. Удрям го с юмрук в брадичката. Бягам към брега. Задъхвам се. Подпирам се на колене. Роклята плава на повърхността на водата. Оттам идва гласът.
Вдишвам, влизам вътре. Водата е топла, мокри ме до кръста. Приближавам роклята, протягам ръка и я хващам, празна е. Дъщеря ми продължава да вика за помощ, не мога да я видя. Държа роклята в ръка. Гледам пръстите си. Червена течност покрива дланите ми. Кръв. Червено петно върху бялата износена тъкан. Кръв. Водата вече стига до врата ми. Кръв. Червено навсякъде. Завъртам глава към брега. Братът на Елени ми сочи с пръст, смее се. Изстрел. Стенният часовник показваше 04:57. Лампата на нощната лампа осветяваше останките от стъклената бутилка на пода.
бъдете първият, който остави коментар