«Благословен е нашият Бог, винаги, сега и завинаги и във вековете на вековете. Амин». Прославата едва започваше. Празникът щеше да завърши утре с голямото освещаване на водите в морето на Евбейския залив, почитайки кръщението на Иисус Христос и явлението на Светата и Същностна и Неделима Троица. Прославата продължаваше, докато вярващите отново заемаха местата си по пейките. Сърцето му постепенно започна да намира нормалния си ритъм. Успял беше. Вече беше първият свещеник в новата църква на работническата общност. Първият, който ги видя да си тръгват заедно. Няколко секунди по-рано, въздушен поток нахлу през малката врата, премина над главите на вярващите и удари челото му. Пламъците на свещите в свещниците потрепериха. Свещеникът забеляза две човешки фигури, които напускаха прославата преди нейния край. Диони и Корсо безшумно се промъкнаха навън, вървейки по прясно положеното мраморно преддверие на църквата. Вечерта беше настъпила. Плътната мъгла създаваше илюзия за дим, която стигаше до кръста на покрива.
«Доволна ли си?» «Дойдоха много хора», отговори й мъжът тихо, с доза сдържано удовлетворение. Очите й се вдигнаха към лицето му. Веждите й образуваха две дъги, които му се усмихваха. Мъжът беше научил да разпознава този поглед. На двеста метра от мястото, където стоеше, гореше цигарена жар в гората. Не трябваше да увеличава дозата. Това, което беше вкарал в кръвта си преди половин час, беше много силно. Развали го беше. Краката му трепереха и в състоянието, в което беше, нямаше да рискува да влезе в църквата. Не трябваше да го видят. Не трябваше да предизвиква коментари. Последните димки никотин бавно се разтвориха в кръвта му. Почувства се успокоен. Извади жълтия запалка от якето си и се приготви за още една цигара, преди да е свършила предишната. Вятърът, който виеше преди няколко минути, започна да утихва.
