Всички имат национален разказ, съставен от факти, фалшиви спомени за събития и митове. Хората разказват истории за миналото си, за да придадат смисъл на объркването на настоящето. Те пренаписват историите от поколение на поколение, адаптирайки ги към новата реалност. Пропускат, забравят или преформулират епизоди, които са неудобни или срамни. Тези истории имат дълбоки корени. Те подхранват патриотизма ни. Помагат ни да разберем кои сме, откъде произлизаме, към къде принадлежим. Нашите лидери им вярват толкова, колкото и ние. Те ни свързват в една и съща „нация“ и ни вдъхновяват да пожертваме живота си в нейно име. Британците имат своята „история на острова“, която показва непрекъснатия напредък от Магна Харта към силата, свободата и демокрацията, с блестящите победи над французите като междинни етапи: така я описва Уинстън Чърчил в помпозната History of the English-Speaking Peoples. Англичаните са създали, експлоатирали и накрая загубили три империи с течение на времето. Потомците на тези поданици ги смятат за най-жадните, насилствени, хитри и лицемерни.

Разбира се, те самите не вярват в нито едно от тези неща за себе си. „Нацията“, обаче, е хлъзгаво поле. Нациите приличат на амеби. Произлизат от дълбините на историята. Постоянно се движат. Разделят се чрез разделяне, обединяват се в различни формации, включват съседите си или се поглъщат от тях, а след това изчезват. Войната, политиката, браковете между династии, референдумите преместват територии от едната страна на границите на другата. Един човек може да се роди в една страна, да израсне в друга и да умре в трета – всичко това без дори да напусне родното си място.