На базата на всичко това можем да възприемем последната версия на Магрит, в Това не е тръба. Поставяйки изображението на тръбата и формулировката, която му служи като надпис, върху добре обособената повърхност на картина (доколкото става въпрос за живопис, буквите не са нищо повече от изображение на буквите, а щом става въпрос за дъска, изображението не е нищо повече от дидактичното продължение на един говор).

Поставяйки тази картина на дървен триъгълник, дебел и стабилен, Магрит прави всичко необходимо, за да възстанови (или с безкрая на произведение на изкуството, или с истината на урока за нещата) общото място в изображението и езика. Въпреки това, тази повърхност веднага е оспорена: защото тръбата, до която Магрит, с толкова много предпазливост се е доближил в текста, е заключена заедно с този институционален правоъгълник на картината, ето я, която излетя: тя е там горе, в плаване без точка на опора, не оставяйки между текста и изображението, на което би трябвало да е връзката и точката на сближаване на хоризонта, освен малко празно пространство, тясната гънка на отсъствието ѝ - нещо като знак без физическо описание на бягството ѝ.

И тогава, върху наклонените и толкова явно нестабилни стълбове, на етажа не остава нищо друго, освен да се обърне, рамката да се разпадне, в картината и тръбата да се търкулнат на земята, буквите да се разпръснат: общото място - един тривиален или ежедневен урок - е загубено.

[Извлечение от текста на задната корица на изданието]