До момента, в който един човек не беше на ръба да умре пред очите ѝ във влака от 08:05, денят на Айона беше като всеки друг. Тя винаги тръгваше от дома си в седем и половина. Средно ѝ отнемаше двадесет минути да стигне до гарата пеша, носейки токчета, което означаваше, че обикновено пристигаше петнадесет минути преди влакът ѝ да тръгне за гара "Уотърлу". Две минути по-късно, ако носеше обувките си Louboutin. Навременното пристигане на гарата беше от изключителна важност, ако искаше да заеме обичайното си място, в обичайния си вагон, което беше точно това, което искаше. Новаторството можеше да е чудесно нещо в модата, киното или дори в сладкарството, но беше нежелано, когато ставаше дума за ежедневните ѝ пътувания до работа.
Главният редактор на Айона ѝ беше предложил в един момент да започне да работи от вкъщи. Беше много модерно, каза ѝ той, а и работата ѝ можеше да се върши също толкова добре дистанционно. Опита се да я убеди да се откаже от личното си място в офиса с различни примамки, като един час повече сън и по-голяма гъвкавост, а когато това не даде резултат, се опита да я постави пред свършен факт, принуждавайки я да се съобрази с една ужасна практика, наречена „горещо бюро“, което – както Айона установи – беше бизнес жаргон за споделено бюро. Още като дете Айона мразеше да споделя неща. Онзи малък инцидент с куклата Барби беше останал незаличимо отпечатан в паметта ѝ, както несъмнено и в тази на съучениците ѝ.
Не, личните граници бяха задължителни. За щастие, колегите на Айона бързо разбраха кое е любимото ѝ бюро, което от горещо се превърна в категорично ледено. Айона обожаваше да ходи в офиса. Харесваше ѝ да общува с млади хора, които я учеха на модерния жаргон на младежта, пускаха ѝ любимите си нови парчета и ѝ казваха какво да гледа в Netflix. Това беше важно, особено в нейната професия, да улавя, поне с едното ухо, пулса на времето. Бия, да е жива и здрава, нямаше никаква представа от съвременния дух на епохата.
бъдете първият, който остави коментар