Потта му се стичаше едновременно гореща и ледена, напоявайки дрехите, косата и душата му. Дори самият той не знаеше откъде бе намерил смелостта да го последва. Вътрешно му се възхищаваше, а сега, през последните дни, го бе оценил още повече. Защото в трудните моменти се виждаха истинските мъже. И точно такъв беше той – хладнокръвен, разумен, методичен, безстрашен, истински мъж. В най-трудните условия от всички. В тези, в които самият той и останалите, всички онези, които отдавна се правеха на корави, бяха пречупени. Още от първия миг, макар и да се срамуваше да го признае дори пред себе си. Никога досега не се беше плашил толкова, никога не бе усещал, че животът му виси на косъм, никога не бе чувал смъртта да му шепне в ухото, че е там и дебне. Чакаше. Кога, не дали. Това беше сигурно.
Вече бяха започнали да оредяват. Двама от тях – затворниците – вече не бяха сред тях. Събуждаха се една сутрин, за да установят – не веднага, а това може би беше най-страшното от всичко – че някой липсва. Някой, който няма да се върне. Първия път се запитаха дали този някой не е избягал, дали не е намерил начин да се измъкне, и надеждата се надигна в тях само за да се спука като балон малко по-късно. След закуската им на екрана за комуникация – така „чудовището“ наричаше бялата, олющена стена – беше пуснато видео. Видео, което не оставяше никакво съмнение. Не бяха избягали. Той ги беше взел.
