Ето ме, любимо мое дневниче, отново готова да ти се доверя. Готова да излея душата си, както винаги правя, само пред теб. Тук само мога да отворя сърцето си и да говоря за това, което наистина чувствам. Колко химикалки са ми помогнали да споделя историята си с теб? Колко нощи съм заспивала с глава, облегната на отворените ти страници, с ръка, която все още държи химикалката, сякаш мога да пиша мислите си в съня си? Разбира се, родителите ми не разбират защо прекарвам толкова часове наведена над бюрото си, пишейки ред след ред, оголвайки душата си, докато бих могла да правя куп неща за забавление. Но ти разбираш, приятелю. Уф...
Добре. Да започнем днес с някои подробности? Тъй като този дневник е нов, ще започна отначало. Аз съм Кейтлин Донъли. На седемнадесет съм, в последния клас на гимназията Сейдисайд. Не съм чак толкова зле. Бих казала, че съм седмица. Имам вероятно хубава, руса вълниста коса, която достига до раменете ми. Не съм нито много висока, нито много ниска, нито много пълна, нито много слаба. Имам хубава усмивка, макар че двата ми предни зъба леко стърчат. Приятелката ми Джули казва, че очите ми са най-добрата ми черта, защото са толкова кръгли, тъмни и сериозни.