Тази работа е продукт на серия от тридесет лекции в Фондация Гуландри-Хорн през академичната година 1997-1998 и съответно във Фондация Васили и Марина Теохараки от януари 2012 до януари 2013, с прекъсване през летния сезон. Не става дума за просто повторение.

Първата серия лекции даде рамката и духа на подхода; във втората се стремях към задълбочавания, които се зародиха през периода от петнадесет години, който премина. Виждах ги още в началото да се предлагат и реших да изчакам.

Темата на моята интерпретация този път е "Държавата" на Платон. Разбира се, нямам предвид някакво връщане в миналото. Но тъй като материалният напредък не е непременно етичен, при положение, че не го изискват изискванията за производителност, преродеността в източниците на началото и в тяхната вечна сила може да бъде разумна мярка за контролиране на отклонението между материалното и духовното.

Преизчитаме постоянно класиците, за да оценим по зрял начин печалбите и загубите на нашите избори в историческа перспектива. Продължаваме с отчет под ъгъла на логиката на произхода и начина, по който всеки път ги приемаме. Сиреч, прочитаме текстовете, за да се изправим пред техните значения и внасяме недоумение за нашия време в тяхната духовна продължителност, за да им придадем форма и да признаем техните ценностни елементи.

Аналитичната работа с информацията помага до известна степен в размисловата обработка на текстовете в интерпретативния проект. Текстовете от миналото все още ни говорят днес, основно защото споделяме дълбоките им тревоги и вторично, защото знаем за биографичните аспекти на техните автори и историята на обществата.

Едно произведение-еталон на културата като "Държавата" не би ни казало много неща освен това, което пише, ако не се изправяхме исторически, запазвайки пропорциите, пред общи или подобни проблеми с Платон.

Противоположно, антикознателната, да я наречем така, перспектива ни задължава да настояваме на разкопки и възстановявания на руини или схоластични измервания на паметници и заедно с тях в цикличен времеви контекст, без съмнение натоварен със знания, но време, което не мобилизира, камо ли да дава възможност.

И как да може да осигури, когато с потопа от информация светът на текста става обективен, затворен в безкрайността на значението? Освободената енергия на текста, която се движи по времето поетично като стартова точка за ново начало, мобилизира духа.

[Извадка от текста на предговора]