Съзнанието като наука произлиза от връзката между трагедията и драмата, в степен, в която тази връзка изглежда да приема страданието за урок като основен термин на единственото в практика, емпирично удостоверено, съзнание.

Тоест, за всичко, което като синтез на поетична имитация и политическа грижа интервенцира определящо в избора и осъзнаването на политическата общност чрез драматизацията. Може би разумно разбираме, че една наука, насочена към "количеството" и "израза" на битието, коренно се различава от друга, посветена на "качеството" и "свещеното" на битието, не що се отнася до "методите" на познавателното "ходене", а що се отнася до "участието" на познавателното "досие".

Според начина, по който се поставя въпросът, той не касае някаква незначителна разлика, а радикалността на един разрез между "пътя като ход" (метод и индукция) и "привичката като доси" (метод и поведение). Като "ход" или "път" се отнася към "имуществото", но и към "трагедията"; от противоположната страна, като "привичка", "досие" се отнася към "гнева", но и към "душата".

Разбира се, знаем, че еметът е разделен между тези две противоречиви свързаности, както жизнените и биологичните им наложения се различават в силата на движението, от една страна, и в устойчивостта на стоенето, от друга, на базата на индикациите на първичната Омировска структура.

Но това не означава, че в случая "търся", будейки вътрешно активирано в противоречие, отхвърля или пренебрегва явната драматизация на разкола, върху която истински възниква.