Този ден падна първият сняг. В единадесет сутринта големи снежинки започнаха да се спускат от безцветното небе и да покриват нивите, градините и моравите на Ромерике като нашественици от космоса. В два на обяд снегорините вече бяха по улиците на Лиле-стрьом, а в два и половина, когато Сара Квинесланд излезе бавно и внимателно с нейната Toyota Corolla между еднофамилните къщи на булевард Коло, ноемврийският сняг беше покрил като пухено одеяло вълнообразния пейзаж на провинцията.

Къщите ѝ се струваха много различни на дневна светлина. Толкова различни, че едва не пропусна завоя към уличката на къщата. Колата поднесе, когато рязко натисна спирачката, и от задната седалка се чу стон. Вътрешното огледало ѝ показа ядосаното лице на сина ѝ.

„Няма да се забавим, любов моя“, му каза тя. Голямо петно черен асфалт пред гаража, сред този снежнобял пейзаж, показваше, че камионът за преместване вече е дошъл и си е тръгнал. Гърлото ѝ се сви. Надяваше се само да не е прекалено късно.

„Кой живее тук?“ попита синът ѝ от задната седалка. „Един мой познат“, каза Сара, като машинално приглади косата си в огледалото. „Десет минути, любов моя. Оставям ключа на двигателя, за да слушаш радио.“ Тя излезе, без да чака отговор, и с обувките ѝ, които се пързаляха ужасно, се добра залитайки до вратата, през която беше минавала толкова много пъти, но никога така — посред бял ден, изложена на любопитните погледи на съседите.