ЧУВАХ ВИКОВЕ. Почти цяла нощ. Зловещи викове. Пълни с тревога, болка, ужас и страдание. Идваха с вятъра и танцуваха с клоните на старото и вече голо дърво пред прозореца ѝ. Опитваше се да покрие главата си с възглавницата, да запуши ушите си по някакъв начин, но не успяваше. Гласовете, стоновете, както и клетвите и молбите, които тя ясно разпознаваше в онези жестоки ръмжения, вече бяха проникнали в мозъка ѝ и бяха разрушили съществото ѝ. Скоро щеше да изгрее, а тя не беше затворила очи. До нея спеше мъжът ѝ, спокоен и блажен, сякаш това зло изобщо не го засягаше, балансирайки на ръба на тясното им легло, както винаги правеше откакто коремът ѝ започна да расте. „Страхувам се да не те ударя неволно през нощта...“ ѝ казваше всеки път, когато тя го молеше да се приближи до нея, треперейки от студ под влажните чаршафи. Това не беше причината. Тя го знаеше. И колкото повече растеше коремът ѝ заедно с плода, който носеше, толкова повече растеше и разстоянието между тях. Но сега не беше време за такива мисли. Имаше по-важни. По-тъмни и по-страшни.
Тя стана внимателно и избягна дъската, за която знаеше, че скърца при най-малкия допир. Не искаше да го събуди. В началото на връзката им той намираше за чаровно живото ѝ въображение, сега вече свикна да я гледа с пренебрежение всеки път, когато тя му разкриваше нещо от онова, което усещаше. И тази ѝ способност се беше увеличила – баба ѝ я наричаше шесто чувство, от която уж я била наследила – с бременността. Елиза чувстваше и виждаше неща, които другите не можеха да различат. Не метафизични, Боже опази, все още не беше изгубила ума си, макар често да разпознаваше в погледа на мъжа си, Томас, точно това убеждение. Не. Нейната „чувствителност“ се отнасяше до състояния и чувства, напълно реални и истински, осезаеми неща, които бяха там, пред очите на всички, и които всъщност всеки можеше да „види“, да чуе може би, ако не беше толкова зает със себе си и личния си малък свят. Състояния и неща като тези викове.
