Каната за вода свиреше, за да уведоми всеки заинтересован, че е изпълнила мисията си. Водата беше завряла.
„Мамо! Водата ври! Какво да правя?“
Осемгодишното дете викаше от кухнята, докато тя си боядисваше устните. Виковете не я засегнаха. Все пак това се случваше всеки ден и, според часовника ѝ, приблизително по същото време. Мъжът ѝ стягаше вратовръзката си. Стаята беше натъпкана с неговия одеколон.
„Пак закъсняхме!“ – каза той, разресвайки косата си, която, въпреки че беше на четиридесет години, беше черна като въглен.
Нейната коса обаче не беше със същата съдба. Фризьорският салон периодично коригираше бързината на природата. Предателските бели косми на нейните тридесет и пет години изчезваха в приятната атмосфера там.
В кухнята приготви млякото на малката, което тя изпиваше всяка сутрин на един дъх. Сандвичът беше на мястото си. Училищният автобус свиреше. Започваше още един еднакъв ден. С обичайната усмивка на лицето си, тя махна с ръка на отдалечаващия се училищен автобус.
