Той е Сократс Муба. Тя е Екатерина Холева, две години по-малка от него. Те са сгодени от малки деца по стар обичай на влаха, този на „Живота“. Израстват един за друг, без да съжителстват, и когато достигат възраст, в която разбират някои неща, се появява призракът на любовта…

Годините са 1950-1970, в Албания. Когато последните мигриращи власи от това място, а и от по-далеч, тези с къщите на гърба на магарето, с навесите и сламените колиби, винаги в движение, зад овците си, било то през лятото в планинските райони на Корица, било то зимата в най-южната част на страната, сега трябва да се установят на конкретно място и да започнат да живеят градски живот.

„Последните номади“ е история за любовта и човека, за един народ, който не приемя да умре, който преодолява пространството и времето, и пътува към всеки читател, независимо от коя страна е, каквито и да са те.

„Сократс много се страхуваше от мъртвите, но от онзи ден, когато остана сам с майка си, баба си и един от покойниците, стана мъж. Това не беше случайно, защото отдавна беше планирал да остане с тях. На малките не им позволяваха да чуят как разговаря мъртъв с жив. Истина беше, че се страхуваше, но в същото време гореше от желание да чуе как говореха „те“. Любопитството беше вкоренено в ума му от възрастните, които около огъня говореха за мъртвеца, който тази седмица беше посетил майка му. Посещението на мъртвите беше толкова често и разказите за тях толкова много, че Сократс знаеше по-добре навиците и странностите на онези, които напуснали този суетен свят, отколкото странностите и трудностите на живите.“