С историческа и критична перспектива, настоящият колективен том разглежда следвоенната институционална рамка за изкуство в Гърция от края на Втората световна война до днес. Авторите му, дванадесет гръцки историци на изкуството, осветляват основни теми и дискусии, и разкриват как, от кого и кога са били формирани общите предположения за това какво е интересно, какво заслужава да бъде изложено или какво се оценява като значимо произведение на изкуството, всичко, което вече е обща сигурност.

В текстовете им личат амбициите и тревогите на основните действащи лица в историята, но и настоящето, конфликтните мнения и междинните пространства, теоретичните схеми, които са били използвани и понякога тълкувани погрешно, както и пътищата до крайния резултат, който в някои случаи днес изглежда от само себе си разбираем.

Първата тематична част на книгата е по-скоро времево определена и се отнася до първите следвоенни десетилетия. Конкретно, разглеждат се пропагандни изложби, които се опитват да формират положителен имидж за новия политически курс на страната в контекста на Студената война (Еви Пападопулу), усилията на Висшето училище по изящни изкуства за интегриране на приложните изкуства в учебната програма (Христина Димакопулу), изложбите на гръцки художници на круизен кораб Олимпия (Анни Малака), както и изграждането на линейна нарратива за историята на изкуствата в новата гръцка държава (Левтерис Спиру).

Колективните или държавни политики, в публични и частни агенции за изкуство в Гърция, които значително променят установената си функция или са основани в следвоенния период, са обект на втората част от текстовете. В нея се представят случаят с реорганизацията и модернизацията на Художествената професионална търговска камара (Спиру Мосхонатас), първите години на функционирането на Националния музей на съвременното изкуство (Тина Панди), усилията за институционално признаване и създаване на музей на фотографията в Гърция (Иро Кацариду), както и институционалната дейност на Министерството на културата за съвременна художествена продукция (Ани Кондогьорги).

В третата и последна част на книгата текстовете се фокусират изключително върху съвременни визуални практики, както и по-широко за институционалната рамка за съвременно изкуство. По този начин се разглеждат ангажиментите на частни лица и юридически лица с частно право в производството и разпространението на съвременното изкуство (Ирина Героянни, Луиза Авгита), и идеологическите насоки и практики относно визуалните инсталации и движението на изображението (Ареца Адамопулу, Маро Псирра).

Ареца Адамопулу е професор по история на изкуствата в Университета на Янна.