Когато обаче се родих, нищо не подсказваше, че е имало война. Нито виждаше вече изгорели руини, нито окупационна армия. Живеехме в тих малък град, в къщата, която ни беше предоставена от фирмата на баща ми. Къщата беше предвоенна, малко остаряла, но доста просторна. Градината имаше борове, дори малко езерце и няколко каменни фенера. Градът, в който израснах, приличаше на типично среднокласово предградие. Всички мои приятели от училище живееха в подредени къщички, наредени като кутии в редица. Някои може би бяха малко по-големи от нашата, но всички имаха еднакви входове и борове в градините. Работите. Бащите на приятелите ми работеха във фирми или упражняваха някаква свободна професия. Почти никоя от майките не работеше. И почти всички имаха котка или куче. Никой от тези, които познавах, не живееше в апартамент. По-късно се преместих в друг район на града, но той беше почти същият. Докато не отидох да уча в Токио, вярвах, че всички хора по света живеят със семейството си в еднофамилна къща с градина, имат домашен любимец и ходят на работа с костюм с влак или автобус.
В света, в който израснах, едно типично семейство имаше две или три деца. Приятелите ми, когато бях малък, всички принадлежаха на такива стереотипни семейства. Ако не две деца в семейството, тогава три; ако не три, тогава две. Рядко срещаше семейства с шест или седем деца, но още по-необичайни бяха семействата с едно дете. Аз случайно принадлежах към една от необичайните, тъй като бях единствено дете. И това ми създаваше комплекс за малоценност, сякаш нещо странно има с мен, защото ми липсваше онова, което всички други имаха и приемаха за даденост. Мразех израза "единствено дете". Всеки път, когато го чувах, усещах, че нещо липсва – сякаш не съм цял човек.
бъдете първият, който остави коментар