Никога през кариерата си не съм се занимавал с рекорди и статистики. Казват ми, че съм най-успешният гръцки треньор в историята на баскетбола и понякога събеседниците ми се учудват, когато ги питам колко шампионати съм спечелил. Никога не съм ги броил, никога не съм броил победите. Единственото, което ме интересуваше, беше да печеля. Следващия мач. Следващия четвъртък или следващата събота. Странно е, че започвам тази книга, говорейки за загуби. Но загубата е част от живота на треньора. Научих се да преживявам загубите сам. Някога казвах, че „победата има много бащи, но загубата е сирак“. Никой не я иска и никой не поема отговорност. Сега, след един живот на игрищата, мога да кажа, че загубата има баща: треньора. Вечерите, когато губех, бях побъркан. Не говорех с никого, нямах желание за нищо, не си спомням някога след загуба да съм имал желание да изляза от хотела, където беше настанен отборът, или от дома си.

Никога не съм обичал загубата. Мразех я, винаги исках да печеля. Помня особено, че през 1984 година Арис загуби два трофея за няколко дни. Купата от ПАОК и шампионата от Панатинайкос. Заминах като луд от Солун, отидох и се изолирах в Сивири, в Халкидики, в моето убежище. Не помня дали спях, дали ядях, живеех като отшелник, не знам колко дни останах там. Говорех с много малко хора по телефона. Не можех да слушам „няма нищо, Яни“, което ми казваха повечето. Какво значи „няма нищо“? Разбира се, че има. Тогава казах нещо, което след време, когато се създаде „империята“ на Арис, един почти непобедим отбор, си спомни един от редакторите на настоящата книга и го възпроизведе по-късно.