„Искрено съжалявам…“ каза Еркюл Поаро. Прекъснаха го. Не грубо. Прекъсването беше учтиво, умело, убедително, по-скоро, отколкото заради разногласие. „Моля ви, не отказвайте преди да помислите добре, господин Поаро. Става дума за сериозни държавни въпроси. Най-високите постове биха оценили вашето съдействие.“ „Много сте любезен“, отговори Еркюл Поаро, махайки с ръка, „но наистина не мога да поема това, което ми искате. В момента…“ Господин Джесмънд го прекъсна отново. „По Коледа“, каза убедително. „Традиционна Коледа в английската провинция.“ Самата мисъл, че ще прекара този период в английската провинция, накара Еркюл Поаро да настръхне. „Красиви традиционни Коледи!“ настоя господин Джесмънд. „Не съм англичанин“, каза Еркюл Поаро. „В моята страна Коледата е за децата. Ние празнуваме Нова година.“ „А,“ каза господин Джесмънд. „Само че Коледата в Англия е важен институт и ви уверявам, че в Кингс Лейси ще ѝ се насладите в пълния ѝ блясък. Виждате ли, това е прекрасно старо имение. Едно от крилата му датира от XIV век.“ Поаро отново настръхна. Самата мисъл какво би било да живее в английско имение от XIV век го тревожеше.
„През зимата“, каза решително, „не напускам Лондон.“ „Не мисля, че разбирате, господин Поаро, колко сериозен е въпросът.“ Господин Джесмънд погледна накриво спътника си, а после отново Поаро. До този момент вторият гост на Поаро не беше казал нищо освен учтивото и формално „Как сте“. Сега седеше и гледаше добре почистените си обувки, а на тъмното му лице беше изписано изражение на пълна тъга. Той беше млад, не повече от двадесет и три години, и очевидно дълбоко натъжен. „Да, да“, каза Еркюл Поаро. „Разбира се, въпросът е сериозен. Разбрал съм го. Негово Височество има искрената ми подкрепа.“ „Позицията е изключително деликатна“, каза господин Джесмънд. Поаро прехвърли погледа си от младия към по-възрастния си гост. Ако някой искаше да опише господин Джесмънд с една дума, тази дума щеше да бъде дискретност. Всичко в него беше дискретно.