Тронът на пленника продължава историята на Оук и Рен и – за разлика от първата книга – тук перспективата е фокусирана върху Оук, което напълно променя динамиката. Това означава, че опознаваме по-добре неговите мисли и дилеми, но в същото време Рен става по-мистериозна, което за мен беше както положително, така и отрицателно. От една страна, исках да я разбера повече. От друга страна, това поддържаше интересна напрегнатост в начина, по който управляваме доверието.

Наистина ми хареса начинът, по който Оук се справя с отношенията си с Рен – че все още има нещо между тях, въпреки че всичко ги тласка да застанат един срещу друг. Има интензивен емоционален заряд, и ми хареса, че Оук, макар и по-сладък като персонаж, тук е принуден да стане по-твърд. Рен, напротив, остава сложна и твърда, но не се отдава лесно – и това ми хареса.

Финалът? Напомни ми доста за усещането от трилогията Безсърдечният принц (която лично обожавам), по начина, по който предателството и доверието се преплитат. Имаше моменти, които ме накараха да чета без спиране и не мога да чакам следващата част.

Ако ти е харесала първата, вярвам, че втората ще те задоволи още повече – тя е по-зряла, по "политическа" и има много интензивност в отношенията.