Те бяха решили да се възстановят от скръбта. Никой от тях не беше сигурен, че това е добър план, но нямахa друг. Другият избор беше да легнат и бавно да угаснат. Емба издраскаше стената с острилката. Боята се отстраняваше лесно. Вече започваше да се лющи сериозно и единственото, което трябваше да направи, беше да помогне с ръка. Беше юли и слънцето печеше, а кичур коса беше залепнал за изпотения ѝ челото. Ръката ѝ болеше, тъй като за трети пореден ден правеше същите монотонни движения нагоре-надолу. Но ѝ харесваше тази физическа болка. И когато ставаше по-силна, другата болка – тази в сърцето ѝ – временно отслабваше. Обърна се и видя Мортен да стои на тревата пред къщата и да реже дъски. Той сякаш усети погледа ѝ, защото погледна нагоре и вдигна ръка, за да я поздрави, сякаш беше позната, минаваща по улицата. Емба усети и собствената си ръка да направи същото неловко движение.
Въпреки че беше минало повече време от когато животът им се беше превърнал в развалини, те все още не знаеха как да се държат един с друг. Лягаха всяка вечер гръб до гръб в двойното легло, защото се страхуваха, че най-малкото докосване ще предизвика нещо, което не могат да контролират. Беше като скръбта да ги беше завладяла до такава степен, че да няма място за други чувства. Нито любов, нито топлота, нито състрадание. Вината тежеше тежко и неизказано между тях. Би било по-лесно, ако можеха да я определят, да решат къде принадлежи. Но вината се движеше напред-назад, променяше интензитета и формата си и правеше непрекъснати набези от нови убежища.
Емба се обърна отново към къщата и продължи да драска. Под ръцете ѝ бялата боя падаше на големи люспи и оставяше дървото открито. Погали дъските с свободната си ръка. Къщата имаше душа по начин, който не беше изпитвала преди. Малката еднофамилна къща в Гьотеборг, една сред многото подобни в редицата, които тя и Мортен бяха купили, беше почти нова тогава. Колко я беше обожавала тогава, когато всичко блестеше, когато всичко беше непокътнато. Сега това ново беше просто напомняне за старото, а тази стара къща с недостатъците си пасваше по-добре на душевното ѝ състояние.
