Разбира се, всички тези думи си ги измислих сам. Това също е заради мазето. Четиридесет поредни години там вътре подслушвах всичко, което казвахте, през цепнатините. Пресъздадох ги, само това, виждате, можех да направя – да ги пресъздам. Не е чудно, че ги научих наизуст и че придобиха литературна форма...
В КРАЯ НА МАРТ 1864 г. литературно-политическото месечно списание „Епоха“ (брой 1-2, 4) публикува изповедта на един странен човек. Текстът, озаглавен „Записки от подземието“, беше подписан от Фьодор Достоевски, издател на списанието заедно с брат си Михаил.
„Записки от подземието“ предвещават великите романи на зрелостта на Достоевски. Анонимният разказвач е класическият образ на руската литература – огорчен, нископоставен чиновник, който е изоставил разумния живот в полза на нихилизма. Чрез едновременната атака срещу атеистичното буржоазно общество и утопичния социализъм, който много съвременници на Достоевски виждаха като алтернатива на първото, историята на книгата разкрива силите на абсурда, които се крият под всички човешки начинания, дори и в онези, вдъхновени от високи идеали.
Въпреки това, дори и в най-мрачните моменти Достоевски намира място не само за фин хумор, но и за възможността за изкупителна любов, която се въплъщава в страдащи персонажи и, над всичко, в характера на Лиза.
Това кратко произведение е крайъгълен камък в библиографията на автора, не само заради начина на разказване, но и, най-вече, заради фундаменталните философски въпроси, които поставя за първи път толкова цялостно и открито – въпроси, които ще бъдат разгледани отново в големите му романи, които следват и го утвърждават по целия свят като една от най-значимите литературни фигури. Много от старите, както и от съвременните изследователи на Достоевски, като например В. В. Розанов, го смятат за „крайъгълен камък“ на литературното му творчество.
Критикът и близък приятел на автора Н. Страхов подчертава, че с една и съща проникновеност, с която е успял „да надникне в душата на подземния човек, със същата проникновеност знае как да изобрази и всички възможни варианти на моралните колебания, всички форми на страдание, които поражда моралната нестабилност“.
„Дали разумът греши относно това, кое е полезно? А ако на човека не му харесва само щастието? А ако му харесва еднакво и нещастието? Може би нещастието е точно толкова полезно, колкото и щастието. Понякога на човека му харесва ужасно много страданието, до страст, и това е факт. За това дори не е нужно да се обръщаме към световната история; ако наистина сте човек и сте живели поне малко, просто попитайте себе си. Що се отнася до личното ми мнение, да ти харесва само щастието е дори неприлично.“
