Беше сякаш го очаквах. За да успея да се потопя с цялото си сърце, ум и най-дълбоки чувства в прегръдката на слънцето… Когато започнах да пиша за Крит, ах, мислех, че никога няма да свърша. Как е възможно да се заемеш с този къс земя, с толкова силната му енергия, и да не се оставиш да бъдеш завладян? Очите ми се напълниха със светлина, сетивата ми с цветове и аромати. Усещах диктамо, мащерка, салвия, риган… Крит е любов, любов! Писах и чувах как думите на обичания Казандзаки крещят в мен. Писах и се борех да вдъхна живот на „слънца“, в епоха, която ги има толкова нужда. В епоха, която ни умолява да осветим угасналите слънца на другите. Толкова е лесно да откриеш слънцето на този остров, мислех си. И се потапях все по-дълбоко в историята му и пътувах до Битката за Крит.
В една силна истинска любовна история, гнездила се години в ума ми. В любовта между критска девойка и германец. В онези болезнени, непоносими години, години на война. Писането ми приличаше на данък почит към онази жена, която някъде, по някакъв начин, някога, отвори заради мен дълбините на душата си. Искаше да остане анонимна. И се заклех да изпълня желанието й. Да не споменавам нищо за нея. Само нейната история. С този роман отдавах почит на Елиссо. „Имало едно време, очи мои, и един път…“ започна да ми разказва и говореше със сълзи за своята единствена любов, нейното слънце…