Имало едно време Александра, Евантия и Алики. Евантия искаше да стане актриса. Александра — танцьорка или певица, не беше сигурна. Алики не знаеше. Беше едно мечтателно, срамежливо момиченце, което плачеше лесно и се смееше още по-лесно. „Атинско небе“ я наричаше майка ѝ. Някога дори беше получила стипендия в Атинската консерватория, искаше да стане Мария Калас, казваше. Но се уплаши и побягна.
Започна да върши различни работи (асистентка на психиатър, стажант-парфюмеристка, лична секретарка на правен консултант в корабна кантора и много други), да пътува, да се влюбва, кратки пътувания, големи любови, малки любови, големи пътувания…
В един момент, по средата на една празнота, прочете обява. Търсеха нови гласове за хора. Започна отново… Минаха много години… Прекосяваше планини, равнини, реки и изведнъж отново срещна Евантия.
А Александра? Може би някой ден ще успее да танцува.
Днес се събудих с чувство за липса. Бях се върнала от едно голямо пътуване и това, което усетих, беше, че ми липсва една градина. Исках да стана и да се занимавам само с моите рози. Да откъсна сухите листа, да размътя пръстта им, да пъхна пръстите си дълбоко в корените им и да отгатна от какво имат нужда. С тази мисъл излязох на балкона и тъжно погледнах малкото саксийки, които ми бяха останали от последното преместване. Три здравецa, три папрати, едно малко жасминче, един филодендрон, три гардении в развитие, една Закинтос, един Вьолос, една Триест. Обикновено ги наричах с имената на града, където ги бях намерила, или с имената на хората, които ми ги бяха подарили, защото така или иначе никога не помнех истинските им наименования.
Извадка от книгата
