Жадувайки две целувки… Всеки път, когато започвам роман, чувствам, че държа в ръцете си кълбо конец, нещо като нишката на Ариадна. И го разплитам бавно, на всяка страница, за да успея да картографирам души, да стигна до изкуплението. Озадачавам се, когато срещам хора, в чиито очи блести нарцисизмът, които живеят, движат се, действат изцяло и само според своя интерес. Навсякъде, във всяка професия. Потопих се в дълбоки непознати води, за да ги разбера, за да обясня поведението им. Влязох в детството на героинята си. В възрастта, в която се формира нашата личност, изгражда се нашият душевен и емоционален свят. Осъзнах, че не е необходимо да има травматични събития в живота на едно дете, за да придобие негативен образ за себе си. Достатъчна е негативна психологическа атмосфера в дома, достатъчно е отношението на родителите към него. И тогава в душата му се натрупват неприятни чувства. Вината, страхът, гневът, тъгата.
Борих се да изчистя душата на героинята си. За да я открия. Ако наистина съществуваше някакво вълшебно огледало, на което човек да попита коя е най-красивата жена в света, Снежанка щеше да бъде втора по ред. Защото огледалото щеше да отговори, без да се колебае и за миг, че най-красивата жена в света е една и единствена. Лу Верджини. Момичето с виолетовите очи. Родена в Атина. В една нощ с проливен дъжд. В момента на раждането ѝ, някъде, по някакъв начин, един нарцис изникна от земята. „Днес се роди най-красивото бебе! Кукла с лилави очи!“ започна да вика акушерката, когато я видя за първи път. Единственият, който се разочарова, беше баща ѝ. Той жадуваше за син.
бъдете първият, който остави коментар