Този път никоя глава не се обърна да го погледне. Един мъж със среден ръст, около 1,73 м, който миеше чаши в мивката зад плота, се появи, като си избърсваше мокрите ръце в кафявата си престилка. На пръв поглед изглеждаше като млад човек, с гъста кафява коса без нито една сива косъм, бързи движения и жив поглед. Но ако го наблюдаваше по-внимателно, щеше да видиш, че годините му си личат и то доста.
Мъжът погледна нерешително шефа с учудени очи, сякаш питаше какво трябва да направи. „Донеси му, Лолио, още една кана, докато стане като парцал и да го откараме пак носен вкъщи“, каза Георги. Той влезе зад плота, напълни една кана и после се приближи към тях. Докато вървеше, леката му гърбица извиваше тялото му, което се накланяше повече на една страна, като му отнемаше от ръста, който така или иначе не му беше в излишък. Но крачката му беше стабилна и не изглеждаше да го притеснява или някой да я забелязва.
Приближавайки се до масата, остави поръчката пред наведениия мъж, опитвайки се да се усмихне. „Благодаря ти, Лолио… ти си единственият, който ме разбира, нали?“ каза Танасис и напълни чашата си. Лолио се усмихна сега по-широко и кимна утвърдително няколко пъти, сякаш му казваше „дръж се“. „Бог да те пази“, каза Танасис, опитвайки се да се усмихне леко. Напразно.
бъдете първият, който остави коментар