Клейлия изгаси двигателя на лодката си и вдигна поглед нагоре. Очите ѝ срещнаха очите на лъва. По една прищявка на природата, този скален къс имаше вида на владетеля на животинското царство, който гордо наблюдава морето, сякаш очаква нещо, сякаш е въпрос на живот и смърт да го види първи. Формата под очите леко избледняваше, но Клейлия можеше да различи устата с острите оголени зъби, готови да посрещнат опасността, която щеше да дойде от морето. Природата беше се погрижила и за гъстата му грива, предлагайки диви храсти, които прегръщаха каменната глава. Тя също обърна поглед към синьото около себе си. Морето се сливаше с небето, слънцето беше мъгливо, създаваше странни сенки – една от тях приличаше на русалка, която плуваше под повърхността. Тя си пожела приказките на Евгения да бяха истински. Да имаше русалки в дълбините на любимото ѝ море. Кадифени създания, които носеха мъдростта на вековете, които знаеха всичко за хората, макар никога да не бяха живели сред тях. Какво ли щяха да ѝ кажат в този момент? Щяха ли да я обвинят за толкова много грешки? Или щяха да я утешат, че любовта не ѝ е дадена като дар, а като проклятие;
Може би дори щяха да ѝ кажат кога животът ѝ е поел по грешен път, къде е сгрешила и защо никога не е била като другите момичета на нейната възраст. Сега, на четиридесет и шест години, тя искаше да знае… Може би вече беше време да разбере как е успяла да разпръсне в дълбините на морето толкова любов, толкова болка, толкова жертва… Може би някоя русалка се беше срещнала с всичко това, което тя беше хвърлила в морето, и можеше да ѝ даде отговорите, които търсеше толкова години. Може би затова не се беше изолирала в този ъгъл на Корфу?
