Първият ден губя усещането за времето, достойнството си и един банкер. В замяна обаче вече имам две деца и една котка. Не помня имената им, освен на котката, която се казва Госпожица Тинки. Имам и мъж. Той е висок, с къса, тъмна коса и сиви очи. Наблюдавам го с периферното си зрение, докато седя на стария диван, прилепена до него. Той ме държи здраво в обятията си и раните по гърба ми пулсират, сякаш всяка от тях има свой собствен, индивидуален пулс. На челото ми има рана, която ме парва ужасно. От време на време губя зрението си или виждам бели проблясъци. И просто се опитвам да продължа да дишам.
Не знам дали наистина е нощ или той така е решил. Прозорците са плътно запечатани с ламарини. Той създава деня и нощта. Като Бог. Опитвам се да убедя себе си, че най-лошото е минало, но подозирам, че скоро ще отидем заедно в леглото. Децата вече са облекли пижамите си. На момчето пижамата му е малко тясна, а на момичето – прекалено голяма; ръкавите ѝ висят от ръцете ѝ. Децата са коленичили на пода малко по-нататък от дивана, с длани, протегнати към дървената печка, за да поемат колкото топлина е останала в нея.
