Теодора отвори всички прозорци, за да влезе свежият въздух, който носеше със себе си настъпващото утро. Знаеше, че малко по-далеч, в другата къща, където живееше дъщеря ѝ Юлия с децата и свекърва си, това беше знакът, че са се събудили. Отворените прозорци на бащината къща изпращаха открита покана за целия ден.

Без да вдига никакъв шум, за да не събуди дъщерите и внуците си, тя си направи кафе и седна на дървената веранда да го изпие. Срещу нея реката, лениво както винаги, ѝ правеше компания. Вътре в себе си усещаше странен покой, толкова несъвместим с всичко, което предстоеше. Не беше готова още да говори с никого. Крадеше мигове на спокойствие, докато една празнота намираше място в нея. В задните стаи на къщата дъщерите и внучките ѝ все още пътуваха в сънищата си. Всички се бяха върнали след цели две десетилетия. Толкова бяха нужни, за да се разбият като кораби в скалите на погрешните си избори.

Аспасия с дъщеря си Теодора още скърбеше за загубата на първородната и за разпадането на един брак, който сама беше убила. Нейната Полиxени, с голямата си кариера, известната актриса, която всичко, което получи от живота, беше едно дете, и то не нейно. А малката Василики успя да задържи в ръцете си живота и сърцето си.

Нейната Магдалена, детето ѝ, което бе загубило син и съпруг едновременно от яростта на мафията в далечна Америка и се бе върнало съкрушено, носейки със себе си, освен още една Теодора, и Анна, нейната сестра.

И нейната Мелисанти... Тя се бе върнала с празна прегръдка. Синът ѝ си отиде заради сърцето си, още малко дете. Съпругът ѝ не издържа, изгуби се и той, макар момчето да не беше негово. Той знаеше за любовта на жена си към другия и прие дори и неговото дете.